|
|
 |
| За гончето |
|
Българско гонче:
Историята на една порода |
Свилен Алеков
сп. Български Ловецъ, Април 2011
|
В този и в следващият материал са използвани спомени, мнения и записки на светила в българската кинология, експерти, обикновенни ловци и любители на породата Българско гонче.
Всеки народ, всяка нация е съпътствана от кучета, които съзнателно или не се превръщат в идоли. Възхвалявани, обожествявани и тачени. Кучета, които са присъствали в историята, като са доказвали своите качества, утвърждавали името си и заемали все по-трайно място в сърцата на хората. В ранните епохи нито животновъдството, нито земеделието са били в състояние да изхранват хората. Ловът е бил основен фактор за съществуване и развитие. Това от своя страна води до използване на кучета в полза на хората. Според географските ширини, етническа култура, климата и редица фактори обуславящи развитието им, същите са преминавали в породи. Първите опитомени кучета са били използвани разностранно- за лов, охрана, и да превозват покъщнината на своите господари. Постепенно различията между отделните индивиди все повече си проличават. Това води до създаване на отделни групи, при които различният характер, ръст и темперамент водят до използването им в различни дейности.
Всяка нация се е опитвала да съхрани и доразвие появилите се различни качества за да може да ги използва пълноценно. Ние българите не правим изключение.
ИСТОРОЯТА
Доказано е, че Българското(Делиорманско, Лудогорско) гонче е най-старата наша ловна порода. Произходът на тези кучета се губи във вековете, поради което е трудно да се докажат техните корени. Писменни източници и културно исторически паметници свидетелсват, че още около 3-4 век пр.н.е. келти живеещи в Тракия и илерите населяващи местноста Илирия, разположена в северозападната част на Балканският п-в са ловували с подобни кучета по нашите земи. Иследователят Хегедорф изказва становище, че всички кучета в днешна Европа имат общ корен произлизащ от Азия. За разпространението на тези кучета на Балканският п-в, както и по други места са спомогнали войните, които са причина за пренасянето им от една страна в друга. Друга основна причина е и това, че кучетата често са ставали разменна монета, или са били подарявани от владетел на владетел в знак на доброжелатество. Кинологът Я. Димитров 1914г. Поддържа идеята, че за създаване на нашите гончета в миналото са послужили местните бавно гонещи трицветни гончета, кръстосани с азиатски хрътки. Получените кръстоски имали дълги кранйници, бързо гонели дивеча, а ловните им качества били незадоволителни. Новите хибриди не одовлетворявали тогавашните ловци и започнали пак отначало. В този подобрителен процес се допускало съешаване само на кучета, които по екстериорни и интериорни качества приличали или се доближавали до желания тип гончета- да вдигат бързо дивеча, да го преследват бавно и продължително. Доктор Т.Гайтанджиев-1962 година е на мнение,че българското гонче е имало различно оцветяване, та дори и телесна маса. Водещо в съешаването са били работните качества. Най-ценни са били следогласността и опоритостта при преследването. Да не забравяме и аспаруховите войни дошли по нашите земи дошли със своите кучета. Неизвестен византийски хронограф е оставил сведения за петнисти кучета тичащи наравно с конете, неуморни, силни и страшни почти, колкото тях ( разбирай българите ).
Безспорно при номадският начин на живот на прабългарите, ловът е бил не удоволствие, а необходимост, необходимост са били и кучетата. Всичко това наслагано във вековета води до постигане на еднотипност на външният тип и подобряване на ловните качества. До създаването на сегашният вид на българското гонче минава много време. Новите черно-жълтеникаво-кафеви кучета със средно големи прилепнали уши и бели гърди имат огромно разспространение в Северо-Източна България в районът на Разград, Шумен и Търговище. Регионът е известен като Делиормански. Именно така биват наречени и тези кучета, това е първото официално име на породата. Средновековието не е период на упорита селекция, но все пак възможността да се произвеждат добри ловни кучета е примамлива. Външните показатели все още отстъпват на качествата на своите притежатели. Работната характеристика е основата върху, която се гради и развива всяка порода. Делиорманското гоче притежавал потенциала от необходимите ловни качества. Самите кучета не остават в пределите на своя регион. Ловци от цяла Българи ловуват с тях, съхранявайки и доразвивайки всичко ценно. При това отглеждане се появяват някои различия в екстериора. Това е порпдено от различията в условията при отглеждане и работа. В планинските райони кучетата стават по-леки (сух тип) докато в делиормана представителите запазват своята маса и конструкция. Леко се променя и формата на главата,но пък кучетата запазват и своите работни качества. Малките различия в никакъв сличай не вредят на породата, напротив. Създава се възможност за по-правилно водене на отборният материал и развиване на генетично различни линии. Всичко това все още е несъзнателна дейност, ловците действат импулсивно или водени от свои обеждения. Липса целенасоченост, но въпреки това началото е сложено, вдигнато е знамето на победата. Една порода съществува,призната е и най-важното, че е желана, а това от своя страна значи много.
В следващия брой: миналото на породата
|
| [Обратно в За гончето] |
|
|
|
